ТЪРСЕНЕ
За живота, търсенето
на смисъла и вярата…
на смисъла и вярата…
ТЪРСЕНЕ
от Марша Монтенегро
Духове-водачи, медитация, астрология, паранормални явления, висшето „Аз“, повишаване на кундалини, развиване на екстрасенски способности, молитви към гурута, астрални пътувания, нумерология, карти Таро, свързване с мъртвите, срещи с вещици, последователи на Суфий, последователи на Муктананда, Раджниш, Сай Баба, Махараджи... – всички тези неща бяха част от моя път. Как започнах по този път?
Израстнах с баща агностик и майка, която бе възпитана да ходи на църква. Аз и сестра ми трябваше да ходим на църква, защото майка ни смяташе, че това е правилно, въпреки че тя самата не винаги ходеше. Поради работата на баща ни във Външно Министерство често се местехме, така че се оказвахме в различни църкви в чужбина или в района на Вашингтон. В крайна сметка аз сериозно се заинтересувах от религиите. В гимназията имах идеята, че да си добър е нещо, което прави Бог доволен, и така ще отида в рая. Но докато четях за други религии и се срещах с хора, които вярваха в различни от мен неща, започнах да се замислям. Може би имаше много повече от това, което имах аз – предимно повърхностно знание за Бог и Исус. Исках нещо по-дълбоко, по-голямо преживяване. Струваше ми се, че християнството е най-вече свързано с проповеди, ходене на неделно училище и правене на добри дела. Колко скучно! Изпусках нещо. Също така, по време на годините ми в гимназията никога не се вписвах в компаниите. Да бъдеш някой, който пише поезия, израстнал в дом на алкохолици и без истински корени – всичко това в комбинация ме караше да се чувствам различна от другите. Започнах моето духовно пътуване в края на гимназията.
Това пътуване продължи през всички години в колежа, където преживях параномални явления, сприятелих се с момиче, което казваше, че вижда аурата на хората, и присъствах на сбирки на спиритуалисти, където „свещениците“ твърдяха, че имат медиумни способности и чрез тях получаваха послания от мъртвите. В един ясен и слънчев следобед във Флорида, докато си почивах на леглото напълно будна с полу-отворени очи, почувствах как се нося. Отворих очите си и останах изумена да видя тялото си върху леглото под мен, докато аз витаех близо до тавана. Помислих си, че съм мъртва. Шокът от това ме застигна и ме прати обратно в тялото ми по един почти болезнен начин. Това беше първото от моите преживявания извън тялото и аз нямах представа какво бе това и дали изобщо се нарича някакси. Не казах на никого за него.
Пътуването ми продължи и през 70-те години, когато посетих един астролог и други хора с медиумни способности и четях много за паранормалните явления. Четях също и за Индуистките и Будистките вярвания. Спомням си, че четях книга за Веданта (Индуистка секта) всяка сутрин в закусвалнята на сградата, където работех. Започнах да виждам връзки в живота си с цветовете на чакрите, седемте енергийни медиумни центъра според Индуизма. Това и други преживявания ме мотивираха да се гмурна в привлекателния свят на паранормалното и на Източните вярвания.
През годините стремежът ми към екстрасенски способности нарастна силно. Изучавах астрология и се явих на 7-часов изпит за това в Атланта, Джорджия, проведен от кметството на града, но създаден и оценяван от специален Борд на астролозите с цел придобиване на квалификация за бизнес лиценз. След като взех изпита, започнах да практикувам астрология, а в крайна сметка и да я преподавам, изнасях публични лекции и пишех за астрологически списания и списания на Новата Епоха. Бях член на Борда на астролозите, които организираха и оценяваха изпитите, а после станах и председател на този Борд.
И въпреки това, с всичкото знание и опитности, които бях натрупала, какви отговори имах? Бях повярвала, че съществува само невежество, а не и зло, но разказите за зверски жестокости и убийства ме караха да се чувствам дискомфортно. Макар че вярвах, че ще се върна след смъртта си, къде щях да бъда междувременно и за колко време? Световните религии, с които се чувствах най-комфортно, даваха разнопосочни послания по въпроса. Някои учеха, че ще отидем на място подобно на училище и след това ще изберем следващия си живот. Други учеха, че ще отидем на място, където да се пречистим духовно, как точно – това не беше обяснено, а след това някой щеще да избере следващия ни живот. Но кой? И това не се обясняваше. Трябваше просто да се доверим на самия процес.
Имаше също така и едно обезпокоително учение, че каквато мисъл се случеше да имам в главата си в момента на смъртта, тя щеше да определи за известно време какво се случва след това. По-добре да нямаш лоша мисъл за дълго време! По-добре да не заспиваш със смразяващи образи в съзнанието! Това беше страшно да го съзерцаваш, но и самото съзерцаване беше негативна мисъл! Опитвах се да отблъсна тези страхове чрез медитация или напявания на нещо.
Потърсих мир в една от най-мистичните световни религии: Дзен-будизмът. Опитвах се да се отделя от всичките си желания чрез медитация, която позволяваше мислите, страховете и желанията да се проявят, а аз не биваше да им откликвам. Това трябваше да го прилагам и за живота си извън медитацията. За някой като мен, който носеше голяма емоционална болка от миналото и настоящето си, това бе доста привлекателно. Макар обаче това отделяне да звучеше добре във всички книги, имаше и цена, която да се плати. Отделянето изглеждаше измислено и неестествено. Да виждам „празнотата“ в моето обкръжение - друг знак на духовна проницателност, ми се струваше нихилистично и депресивно. Може би, ако се бях стремила към тези практики с повече отдаденост, щях постепенно да заменя естествените си реакции и чувства с безчувственост. Но човешко ли е да си безчувствен, да приемаш всяка мисъл, действие и емоция, без да я преценяваш?
Да ме учат да бъда естествена и „холистична“ от една страна, но в същото време да се уча да се отказвам от естествените си реакции от друга, ми изглеждаше като противоречие. Разбира се, подобен рационален анализ бе обезсърчаван и дори атакуван. Следователно, противоречията можеха и трябваше да се приемат. Ако нещо нямаше логика, толкова по-добре. Идеята беше да се отиде отвъд рационалния ум, койте беше бариера между мен и просветлението.
Въпреки че се провалях в опитите си за постигане на отделяне, се държах здраво за парадоксалните учения на Дзен, като четях книги с дзен-истории и продължавах с медитацията. Забелязах, че мирът, който бях почувствала в началото, когато започнах да медитирам, беше намалял, което ме караше да медитирам още повече в опит да си възвърна този илюзорен мир.
Също така, в стремежа ми към екстрасенски способности научих, че същината на мисленето в окултизма и в Новата епоха е, че няма един отговор за нещата. Няма само една истина и няма само една реалност. Истината се базира на преживяванията ти, така че тя се променя и може да е различна за всеки човек. Ако има няколко нива на реалност и няма абсолютна истина, тогава трябва да има много противоречиви истини и реалности. В абстрактен смисъл това бе завладяваща мисъл, която ме караше да се чувствам удобно, с която истина си поискам. Но на практика какво значение щеше да има истината за човека, който най-накрая я открие? Или пък как да знаем, дали наистина съществува такова нещо? И ако не съществува, какво значение изобщо имаше в какво вярва човек? Тези учения даваха отговори, които само повдигнат още въпроси.
Ние сме само капки в океана, научих аз, и целта е в крайна сметка, след много животи да се присъединим към космическото единно цяло, което някои наричат Бог. Тази божествена сила беше онова, от което сме произлезли, и нашата крайна съдба. Това съответно означаваше, че моята идентичност, спомени, таланти и личност щяха да бъдат изцяло погълнати от това космическо Едно цяло. Къде щях да бъда аз? Обезпокоителният отговор бе, че аз повече нямаше „да бъда“. Смъртта стана всепоглъщаща и трудна за мен тема.
Най-добрият начин да помогнеш на другите и да останеш вярна на своя път, чувах и четях отново и отново, е да работиш над себе си и да обичаш себе си. Въпреки че „любовта“ беше обичайна тема на разговор, и ме учеха, че тя е основата на всичко, също така ми се струваше, че всички я изполаваха като оправдание за своите действия. Например, ако съпругът ти не беше твоята духовна половинка, тогава „истинската любов“ ти позволяваше да го оставиш и да намериш друг, с когото ще имаш истинска връзка. Все пак, това беше „закон“ на вселената: законът на любовта. Тази любов обаче не беше дефинирана. Тя беше просто някакси там – любовна сила, която е завладяла вселената. Нямаше личностно същество, което да ме обича; имаше енергия, която идваше от това космическо Едно цяло, и толкова. Можеше ли една сила да проявява любов и загриженост?
Почувствах необясним и непреодолим импулс да ходя на църква през пролетта и лятото на 1990 г. Понеже до сега бях намразила християнството, църквите и християните, това ме ядоса. Отначало игнорирах този импулс, после му се съпротивлявах, и накрая след като се борих с него още малко, реших да му се предам, надявайки се той да изчезне. Вероятно той беше от предишен мой живот, в който съм била свещеник или монах, си мислех аз.
В първите минути на богослужението в една голяма църква в центъра на Атланта почувствах любов, каквато никога не бях познавала преди, да ме облива и да ме изпълва вътрешно - толкова силно, че започнах да плача. Знаех, че тази любов идва от Бог, а не от музиката, хората или мястото. Тази любов беше истинската. Израстнала в дом на алкохолици, аз жадувах за такава любов. Върнах се на църква и следващата неделя, не за да търся още едно такова преживяване, а за да бъда на мястото, където тази любов стигна до мен.
След няколко седмици започнах да се чувствам нечиста по отношение на астрологията, макар че никой в тази църква не бе казвал нищо за нея. Всичко, което знаех, бе, че по някакъв начин астрологията ме отделя от Божията любов. После получих усещането, че Бог не я харесва и иска да се откажа от нея. Да се откажа от работата на живота си? Да се откажа от идентичността и житейската си цел? Като изключим сина ми, нищо за мен не бе по-важно от астрологията. Но почувствах, че нямам друг избор; за мен беше съвсем ясно, че Бог не я харесва. Дори не ми се вярваше, че го правя, но реших да се откажа от нея в края на 1990 г. По онова време бях председател на комисията по учебните програми и член на други комисии към обществото на астролозите и по план трябваше да преподавам един предстоящ курс. Трябваше да намеря друг преподавател. Трябваше да казвам на клиентите, които ми се обаждаха, че вече не съм астролог.
Какво се случва след това? Мислейки си, че трябва да чета Библията, започнах от Евангелието на Матей, първата книга от Новия Завет. Като я четях, аз сякаш се докосвах до нещо чисто, но не знаех какво точно. Въпреки че бях чела Библията като дете, този път беше различно. Чувствах, че докато я чета, аз бивах очиствана отвътре.
Тази личност Исус ме впечатляваше. Сякаш научавах неща за Него за съвсем първи път. Една вечер, докато четях част от 8-та глава на Евангелието на Матей, точно преди Рожедство на 1990 г., разбрах всъщност кой е Исус. Когато Той е в лодката с учениците Му, започва ужасяваща буря. Учениците се уплашват и Го събуждат, казвайки Му, че ще загинат. Исус спира бурята на място. Но как? Това не прилича на никое от другите паранормални явления. Той не прави визуализация на спокойни води в ума Си, не извършва магия. Той смъмря ветровете и езерото и те Му се подчиняват. Това означава, че Той има власт над природата.
Бях отделена от Бога, поради всичко, което бях правила в миналото си. Бях живяла целия си живот въз основа на собствената си воля - воля, която отхвърляше и се противеше на Бог и Неговото Слово. Разбрах, че единственият начин да бъда опростена, единственият начин да се помиря с Него бе чрез Исус, Богочовекът, който е пострадал и умрял за мен, заради велика и безусловна любов. Осъзнах, че Исус е Спасителят, Той е единственият Син на Бога и Бог-Син. За първи път разбрах защо Той е умрял на кръста.
През тези няколко минути, в които седях на леглото си с Библията, осъзнах, че истината и отговорите на моите въпроси бяха едно и също нещо: Исус Христос. Каква проста, но великолепна истина! И така, аз предадох себе си на Христос и знаех, че Му принадлежа от този момент нататък. Няколко месеца по-късно открих, че един млад мъж, християнин, на мястото, където работех почасово, се е молил за мен заедно с група вярващи в тяхната църква през онази 1990 г.
Исус беше различен от всички „господари“, които бях изучавала. Той бе по-реален от духовете-водачи, от Възнесените господари, от висшето „Аз“ – от всички онези въздушни, илюзорни неща, за чието съществуване нямаше никакви доказателства – защото Той идва на земята в плът и може да огладнява, да ожаднява, да чувства болка и тъга. Исусовите послания не отричат мръсотията и праха на живота; Той дружи с отхвърлените от обществото, с проститутките и с омразните събирачи на данъци, но въпреки това, пак е безгрешен. Той бе толкова реален за мен! Макар и напълно човек, Исус е и напълно Бог въплътен, равен на Бога по естеството Си, но оставил настрана тази Своя слава (но не и божествеността Си), за да бъде сред страдащи мъже и жени. Исус Христос доброволно бива подложен на мъчения, дава живота Си и умира агонизирайки, за да заплати за греховете ни. Той физически възкръсва на третия ден, побеждавайки смъртта, за да можем ние да имаме вечен живот с Бога. Нито един магьосник, духовен господар, Буда, шаман, вещица или екстрасенс не е победил смъртта, но всички те все още лежат студени в гробовете си. Но Исус има власт над смъртта и е жив и днес.
В духовен смисъл до тогава аз съм била в гроба заедно с всички Буди, магьосници и търсачи на мъдрост, които бяха отхвърлили истината за Христос. Сложните и криволичещи изучавания, които ме бяха омайвали преди, многобройните пластове от истини и реалности, които преследвах, постоянните ми усилия да еволюирам, паранормалните ми опитности, нуждата да вярвам в собствената си доброта на всяка цена... всичко това е било лабиринт и капан. Истината бе толкова проста, защото истината е Личност. Исус не учи хората на пътя, нито казва, че е намерил пътя. Той твърди, че Самият Той е пътят – не един от пътищата, а Единственият път.
Коя е най-голямата разлика между предишния ми живот и живота ми в Христос? Че съм по-щастлива, че животът е по-лесен? Съвсем не. Разликата е в това, че съм духовно удовлетворена. Има още много да уча и да израствам, но това учене и израстване произтичат от основата Христос, а не от търсения извън Него. Търсенето приключи, жаждата бе задоволена, вътрешният глад бе запълнен.
„Исус му казва: Аз съм пътят, и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене." Йоан 14:6
„... а който пие от водата, която Аз ще му дам, няма да ожаднее довека; но водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот.“ Йоан 4:14
„Аз съм хлябът на живота; който дойде при Мене, никога няма да огладнее, и който вярва в Мене, никога няма да ожаднее.“ Йоан 6:35
„Тогава Исус се приближи към тях и им говори, казвайки: Даде Ми се всяка власт на небето и земята.“ Матей 28:18
„Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.“ Откровение 3:20
Много хора се стремят към екстрасенски способности и паранормални явления в търсене на лично и духовно удовлетворение. Бог ни предлага това удовлетворение чрез взаимоотношения с Него. За да научите повече за това, моля вижте Как можем да познаваме Бог?
| ► | Как мога да познавам Бог? |
| ► | Имам въпрос… |
