ТЪРСЕНЕ
За живота, търсенето
на смисъла и вярата…
на смисъла и вярата…
ТЪРСЕНЕ
Анонимен автор
Някои хора преминават през живота като успешно се възползват от възможностите. Други от нас, като мен, преминават през живота излезли извън релси, поради взаимоотношения, пристрастявания или хаотични събития, които не сме очаквали.
Ето ви един пример - направих грешката да съчетая тежък пиянски ступор с първото ми сексуално преживяване. Всичко, което помня, беше мъж, който разтърсва раменете ми и ми казва, че е време да си вървя.
След това дойде нощта на една тъпа дискусия за фалшива лична карта, бутилка текила и три приятелки. Тина обеща да се погрижи за другите две от нас, които планирахме да се напием. Двадесет минути по-късно моята чаша беше празна, а филмът, който гледахме, ми стана забавен. След това изгубих сюжетната линия, защото се налагаше да ходя до тоалетната все по-често и по-често. Филмът свърши, а аз бях все още в тоалетната. Състоянието ми се влошаваше. Обадиха се някой да дойде да ме вземе. Три дни спах до една 20-литрова кофа, която ми бе като нощно шкафче.
Събитията и лошите избори продължиха. Вече твърде много момчета ме познаваха и за много от нощите, прекарани с тях, не можех да си спомня нищо на сутринта. Трябваше да се чувствам във възторг, че съм толкова обиграна в любовните афери и забавленията. Вместо това, като нарастваща епидемия, в сърцето ми се настани огромна празнина. Дивите приключения вече не ми носеха приливи на свобода, индивидуалност и значимост. В действителност се чувствах точно обратното - затворена в капана на непрестанната нужда някой да ме привдигне и измъчвана от повтарящи се чувства на отчаяние.
Търсейки нов начин на живот, карах към Колорадо с гаджето, с което живеех – Рич. Правехме сватбени планове по пътя. Мислех си, че на момчето наистина му пука за мен. Последните шест месеца бяхме прекарали в хватката на халюциногените. Сега в Колорадо намерихме малка къща, която можехме да наемем. Единственият ни спор до този момент беше коя стая ще е предназначена за пушене на марихуана. Казах му – мазето. Не исках да имам проблеми с полицията.
Ричард обеща, че ако работя и го издържам докато е в колежа, ще направи същото за мен, след като завърши. Отчаяно исках да остана с него, защото той имаше „връзките“ да ми осигури еуфорията от дрогата. В рамките на три месеца свикнах с него толкова много, че не можех да функционирам без „стоката“ на Ричард. Той ми представи една страна на живота, която никога не бях опитвала и за чиято сила нямах абсолютно никаква представа. Можех да видя как залезите се превръщат в пеперуди. Въображението ми беше толкова активно, че успяваше умело да замаскира депресията, от която страдах.
Докато времето минаваше обаче, моето живо въображение започна да пресъздава празнотата. Случи се една вечер, когато седях на верандата в къщата на майката на Ричард. Улицата беше тъмна, с изключение на уличното осветление. Бях сама, Ричард беше вътре, а съседите спяха.
От тъмните странични улички и покривите на къщите се появиха тъмни сенки със заплашителни нокти и смехове, развълнувани, че могат да излязат. Приличащите на демони сенки се разпръснаха из квартала. Аз утихнах, уплашена до смърт, че може да ме забележат. В момента, в който щях да изохкам и така да издам скривалището си, Ричард излезе на верандата.
Продължих да гледам втренчено улицата, надявайки се, че сенките не са го забелязали. Нощта започна да скрива техните страховити движения до момента, в който вече не ги виждах. Ричард отклони вниманието ми и започнахме да си бъбрим. Аз дърдорех относно възхищението ми колко слаби са краката ми – толкова, че бедрата ми не се докосваха едно до друго. Напразно се опитвах да се успокоя; да си кажа, че съм добре и че си прекарвам страхотно. Струваше си да съм кльощава. На мъжете им харесваше; освен това тазвечершната случка беше само една „сраховита халюцинация“, както се казва.
Но тези доводи не даваха отговори на всички промъкващи се въпроси. Какво ще се случи, ако халюцинацията не свърши? Ами ако следващия път сенките не си тръгнат? А ако стана за посмешище? Какво ще се случи, ако стане по-лошо? Ако кажа на Ричард, той ще си вземе обратно „почерпките“ и ще ми каже, че не съм в състояние да се справя с „бонбончетата“. Празнотата ми се усилваше, докато осъзнавах, че ще остана сама, когато отново попадна в подобни страшни халюцинации.
На следващата сутрин се събудих по-рано от нормалното и лежах втренчена в тавана. Мислите ми за пръв път от доста време насам не изглеждаха объркани и неясни. Доколкото това засягаше другите, моят живот беше върхът. Забавлявах се по партита до ранните часове на нощта и правех неща, за които само в полицейските сериали се споменаваше. Най-накрая признах пред себе си, че до тази сутрин не съм живяла истински. Събудих Ричард и му казах, че отивам в колеж и че повече не искам да живея по този начин.
Ричард беше извън себе си от гняв. Той никога не ме беше виждал толкова непоколебима, изплъзваща се от хватката на неговите манипулации. Обадих се на родителите си да им кажа, че искам да отида в колеж и че ще си дойда на следващия ден, за да се сбогуваме. Семейството на Ричард мислеше, че е ужасно от моя страна да го изоставя. Той беше направил толкова много за мен... как можеше да не ме е грижа? Само ако знаеха обаче...
Пристигнах във Вашингтонския държавен университет и никога няма да забравя моята студена, бетонна килия, номер 823, позната още като стаята ми в общежитието. Щеше ли наистина колежът да промени живота ми? Мислех, че ще го направи, но по някаква ирония се чувствах по-зле от тази грозна стая. Отново празна.
Депресията започна спираловидно да ме завлича към дъното и аз все повече започвах да се приближавам към ръба на самоубийството. Гледах завистливо как фасовете от цигарите ми падат от прозореца на деветия етаж, ревнувайки от тяхната самоцелна свобода. В моменти като този започвах да ровя из малката си черна чанта, надявайки се, че там някъде в тъмната ѝ кожена паст има още една доза. „Само още един път да изживея тръпката, моля! Още една малка доза щастие преди да дойде сутринта“. Молех се трескаво, претърсвайки чантата, но нямаше нищо.
След седмицата на ориентация в стаята ми пристигна моята съквартирантка, която ме разсея от нещастието ми. Тя беше страхотна; весела и с желание да се среща с хора. Това запълни парализиращата ме тъга. Още през първата седмица с нея успяхме да отидем на всички възможни бирени партита. Продължих да се надявам, че празнината ще се запълни и депресията ще изчезне, докато изпивах поредното кенче бира. Не бях готова да приема, че всяко парти завършва по един и същи начин. Щях да променя това. „Хей, Боби, имаш ли машинка за подстригване?“
Ухилих се, когато машинката отряза половината от моята дълга до раменете коса. Кичури от нея се спуснаха надолу по раменете и гърдите ми. Чух ахкания и когато се огледах, осъзнах, че забавлявам цял двор, пълен с хора под слабото осветление на верандата.
„Тя ще съжалява на сутринта“, подсмихваха се наоколо. „Бих искал да видя лицето ѝ утре сутрин“, мърмореха други, отпивайки от бирите си. Мислех си, че със сигурност хората ще се впечатлят от смелостта и стремежа ми да бъда себе си. Пияните ми устни широко се ухилиха докато галех главата си, която сега наподобяваше четина. Винаги съм искала да си обръсна главата. Бях заплашвала с това няколко от гаджетата си преди. А сега най-накрая го направих. Чувствах такъв триумф. Но триумф над какво моят пиян ум не можеше да реши. Само знаех, че имам нужда да се почувствам добре.
Два месеца по-късно моят дързък самоизграден стремеж повехна. Ако някой дойдеше да ме посети, ме намираше в едно от любимите ми облекла – черни клош панталони от памук и спандекс, които подчертаваха краката ми и в тях те изглеждаха още по-кльощави. Тази кльощавост, с която преди толкова много се гордеех, сега беше недостатък. С тези крака вече не можех да изкача дори един етаж от стълбището. Някога силни да играят футбол и карат колело, сега - безполезни. Дори стъпалата ми бяха твърде мършави. Всяка стъпка по покрития с тънък килим под в общежитието беше мъчение за мен. Костите на стъпалата ми стържеха твърдия под. Накрая вече се страхувах да отида дори до банята.
Някога пищни, сега гърдите ми изглеждаха съсухрени, а очите ми - безрадостни. Говорех с мрачен глас, резултат от използването на моя верен спътник, цигарите Camel Wide. Устната ми беше продупчена в средата от стара халка. Пъпът ми, където по-рано също имах халка, беше зачервен, с все още незаздравяла рана, и инфектиран. Поне обицата на носа ми все още изглеждаше добре.
Преместих се до прозореца, за да поседна на перваза - място, което сама си бях подредила – зелен стол с черни крака, едва-едва подпрян до скрина. От моя наблюдателен пост можех да виждам другите общежития и да наблюдавам студентите, които имаха, и се стремяха, към толкова много възможности пред себе си, докато аз седях затворена в стаята, неспособна да изляза и да се възползвам от тези възможности. Пушех цигарата си в тишината на моите мисли. Да последвам ли този фас през прозореца днес?
В това ли исках да се превърна? Къде отиде цялата ми сила? Бях толкова силна преди. Сега раменете ми бяха прегърбени, погледът – безлик. Нощите бяха без сънища, а будилникът не ме дразнеше с шума си сутрин. Не си правех труда да плащам за купони за храна. Купът с мръсни дрехи ставаше все по-малък, за да си заслужава да го занеса за пране. Единствената енергия, останала в стаята, беше хладилникът, в който имаше мухлясала пица.
Изхвърлих фаса през процепа на прозореца на деветия етаж. Очите ми замечтано го последваха докато падаше на земята. Прегърбена, станах от перваза и седнах на леглото. Взех дневника си и написах с надеждата да изтрия празнината в мен:
Пиша безсмислици
безчувствени думи, без въображение и някава стойност
несигурна
разтревожена
вехнеща
прегладняла
изчерпана
измъчена
смутена
объркана
заблудена
сляпа
Оставих дневника настрана, сгуших се във възглавницата и си пожелах да остана в тишина, далеч от тъжните си мисли. Вече не ми идваха нови идеи. Празнината растеше. Колко дълго ще продължи това? Колко още преди да се прехвърля през перваза?
Единствената ми връзка с другите хора се ограничаваше до писма от семейството или приятели на семейството. Любимото ми писмо беше това на Родни М. – откровен човек, проповедник, който се надяваше един ден да ръководи своя собствена църква. Затова го уважавах. Той вярваше в онова, което правеше. Докато растях го наблюдавах как пое грижата за бебето на снаха си. Той се грижеше за малкото момиченце без да има гаранция, че ще може да запази любимото си съкровище. Когато посещаваше родителите ми, обикновено говореше за Божията доброта. Докато разговаряхме аз бивах привлечена от самообладанието и увереността му.
Не бях виждала Родни от дълго време. В писмото си ме питаше как съм. Разказа ми също как се е запознал с жена си докато са учели във Вашингтонския държавен университет. Пишеше също, че ако минават наблизо ще се радва да ме посети. Писмото звучеше толкова вълнуващо. Той беше въодушевен и възторжен относно потенциала, който университетът имаше.
Започнах отговора си, пишейки, че за мен Вашингтонският университет не е място на възможности и бъдеще. В писмото си той също така разказваше колко добър е Бог. „О, той е страхотен, нали?“, саркастично написах аз. Имах нужда да кажа на Родни колко нещастна се чувствах и как Бог не беше направил нищичко за мен. Не можех да взема нито един от изпитите си, а съквартирантката току-що ми бе откраднала гаджето.
Започнах да му разказвам за Исус и как той, този велик Син на Бога, ме е изоставил и зарязал в тъмнината. Когато започнах да пиша името на Исус, не успях да си спомня как се пише. Дали беше Й-Й-С-У-С? Не. И-С-У-У-С. Не, и това не беше. Започнах да се ядосвам. Би трябвало да знам как се изписва това име. Бях израснала в християнски дом, пеейки песни на тази личност. Не беше ли той онзи от песента, който ме обичаше, защото Библията ми казваше така? Започнах да се обърквам и да се изнервям. Това би трябвало да го знам. И-С-С-У-С? Не.
Най-накрая прекъснах съквартирантката ми и я попитах. Тя бързо избърбори: „И-С-У-С“. Това беше плашещо. Как беше възможно тя да може да напише името му, а аз да не мога? Чакай малко, това не се връзва! Поредицата от мисли се увеличаваше. Как можех да виня Бог за цялото си нещастие, когато дори не можех да напиша името му? Не изглеждаше като да се познаваме един друг или въобще да се бяхме срещали. Приключих с бръщолевенето си на тема колко съм злочеста и изпратих писмото, не желаейки да си призная, че съм виновна, че обвинявам не когото трябва.
Умът ми продължи да мисли с яснота и логичност и след като написах писмото. Колко ли още хора съм обвинявала за моето нещастие и мъка; хора, които въобще не са били отговорни за това? Ами ако аз съм причината за моето нещастие? Никога не се бях замисляла за това. Дали бях обвинявала несправедливо не когото трябва? Ето, отново тази мисъл. Дали очаквах да се провалят, за да ги обвиня отново и да имам извинение? Очаквах ли да им кажа: „Ето, казах ли ви!“? Не. Не можех да ги виня! Но не можех да виня и Бог, защото дори не знаех как да напиша името му. Кой остана да виня? Себе си?
Мълчание. Имах нужда от план. Бях изчерпала всички познати ми ресурси. Напуснах колежа. Бях се провалила през първия си семестър. Отказах се през ноември, въпреки че семестърът приключваше през декември. Семестърът не можеше да бъде спасен.
Започнах отново да работя в дома за възрастни хора, в който работех, докато бях в гимназията. Позицията ми беше асистент на сертифицираната медицинска сестра, т.е. нещо като санитар. Тази работа ми даваше шанса да започна взаимоотношения с хора. Тези баби и дядовци не ме заплашваха и имаха нужда от любов и приемане толкова силно, колкото и аз. Пасвахме си идеално.
В тази работа от теб не се очаква да имаш любимци, но ние всички имахме. Не можех да се въздържа да не обичам една дребна женица на име Хедър. Алцхаймер е отвратителен начин да живееш като жив мъртвец. Накрая човек не е в състояние да се движи, да общува и дори да преглъща. Сключих малка сделка с Бог.
Всеки проповедник ще ви каже да не правите това. Не е добре да се пазарите с Бога. Е, аз все пак го направих. Казах на Бог, че ако я вземе бързо и моята малка дама не страда, ще започна отново да го следвам. Сключих тази сделка с Бога седмица преди моята дама да бъде преместена от моето отделение в отделение, където пациентите не могат вече да се движат или да се обгрижват сами. Това беше последната спирка за нашите обитатели.
Изминаха две седмици. Бях в обедната си почивка, пушейки цигара, когато медицинската сестра от моето отделение дойде до вратата.
„[Име], исках да ти кажа, че Хелън почина.“
Толкова внезапно? Захвърлих цигарата и слязох на етажа. Надзърнах в стаята ѝ, страхувайки се какво ще видя. Изглеждаше обаче, като че ли светлина изпълваше стаята. Тя беше толкова спокойна. Помощничката обясни, че е дала малко храна на Хелън, отишла при друг пациент и когато се върнала, Хелън си била отишла. Тя си замина толкова бързо. Без да се наложи да страда или да прекара години в отделението. За един миг. Нямаше я вече. Беше си заминала. Без болка, без страдание. Спомних си сделката.
Имах добра приятелка, Хедър, която работеше с мен в отделението за хора с Алцхаймер. Също като мен, Хедър се бореше с въпроса „Защо?“ в живота. Поканих я да посетим заедно една вечерна църковна служба в сряда. Тя се съгласи с желание. Уговорихме се да направим това „духовно нещо“ заедно.
Пасторът на църквата беше обикновен мъж на име Джо. Той беше запален за Бога и насърчен да даде възможност на хората да се запознаят лично с него.
Неговата проповед беше простичка. Той разказа за любовта на Бога и колко силно Бог желае да има лично взаимоотношение с нас. Напомни, че няма нищо, което можем да дадем на Бог, за да заслужим неговата любов. Това не беше нещо ново за мен, имайки предвид, че бях там защото нямах нищо. Но „сламката“ - че Божията любов укрепва и поддържа живота – за която здраво се хванах, караше сърцето ми да иска да продължава да слуша. Джо продължи да говори за прошката, която Бог ни дава чрез сина си Исус Христос. Исус, самият той бидейки Бог, умира на кръст, за да може ние да бъдем с Бог.
Вечерта завърши с простичка молитва. Джо каза: „Не искам да се молите и да обещавате на Бог нищо. Искам просто да отворите сърцето си за Бога и да му кажете: „Ето ме, Господи“. Бях съгласна с това. Нямах какво да предложа. Бях със съкрушено сърце, с провалени шансове за добра кариера, без гадже, и се грижех за възрастни хора. Бях с провалена репутация, но имах желанието да опитам да бъда на разположение на Бога и да видя какво може да направи с кашата, която бях забъркала. Започнах с простичка молитва: „Господи, ето ме. Направи с мен, каквото поискаш“. Бях готова да опитам отново. Почувствах, че в сърцето ми се настанява някава топлина и светлина - все едно са ми дали протеинов шейк. Силата на мисълта ми ме стопли. Отворих очите си и стаята изглеждаше сякаш обляна в сияние.
Преди Джо да ни каже да отворим очите си ни помоли да вдигнем ръка, ако сме се молили с тази молитва. Надзърнах, за да видя дали Хедър беше вдигнала ръката си. И двете бяхме вдигнали ръка по еди и същ плах начин – с лакът, опрян в коляното и дланта нагоре. Чувствах се толкова изпълнена с радост (както се казва), че не можах да се стърпя и отидох да се ръкувам с Джо. Казах му, че съм се молила с молитвата и исках да му благодаря.
По ирония моето първо посещение на църква съвпадаше с 1 април – денят, който наричаме „ден на глупака“. В Стария Завет, първата част на Библията, се казва, че глупакът казва в сърцето си, че няма Бог. Аз бях този глупак преди.
Тъй като Бог е невидим и мога единствено да си го представя, имах нужда от нещо писмено, за да остана уверена в това ново взаимоотношение с него. Стихът, на който се опирах, беше в 1 Солунци: „Верен е Онзи, Който ви призовава [към себе си] и ще извърши това [ще осъществи обещанието си да ви пази]“.
Сега имаше нещо, на което да разчитам. Независимо колко грозна ставаше ситуацията, Бог обещаваше в своето слово, Библията, че е верен и достоен за доверие. Това бяха качества, с които отдавна се бях разделила. Нямаше нужда вече да се опитвам да защитя себе си. Той щеше да се погрижи за това. Втората причина, поради която това беше толкова насърчително, беше защото знаех колко празна бях отвътре. В този стих Бог обещава, че няма да се откаже. Той обещава да завърши онова, което е започнал. Сделката беше подпечатана.
Моят втори шанс в живота не елиминираше работата от живота ми. Все още имаше невероятно много работа, свързана с образованието ми. Когато се отписах от университета, оценката ми беше 1.0 точки. (Чудя се дали не даваха средна оценка 1.0 само за това, че учиш във Вашингтонския университет). Заради „високите“ ми академични постижения, бях изпратена в многоуважавания Студентски център за консултации и учене. Казаха ми да се върна обратно през пролетния семестър и да поработя върху себе си. Така че аз се върнах, само за да продължа да се провалям на изпитите.
Беше ми трудно да се върна към ученето след като сега знаех, че Бог ме обича. Напрежението беше голямо. Не можех да се отпиша отново. Сега имах цел и смисъл. Някой, който ме обичаше, очакваше да направя нещо с живота си, защото имаше много планове за мен. Имаше да се справям с толкова много неща, че когато се настаних в апартамента си (през втория семестър се изнесох от общежитието) се заключих в стаята си и пуших трева цяла седмица. Животът беше пълен с отговорности. Толкова дълги години бях размишлявала върху смъртта, че сега беше трудно да размишлявам върху живота.
Чувствах някаква тъмнина да се сгъстява около мен. Беше тежка. Задушаваща. Нито можех да спра, нито можех да направя усилие да започна.
Мислите ми внезапно притихнаха. Чакай! Повече нямаше нужда да разсъждавам върху тези неща. Бог ме освободи от вината ми. Изведнъж си спомних за една история от Библията - за прелюбодейката, която е изведена насила от спалнята си. Обвинителите ѝ са мъже с религиозно положение в обществото, които искат да изпитат Исус, за да видят как ще отговори на техните въпроси.
Те го предизвикват: „Законът казва, че онзи, който е извършил прелюбодейство, трябва да бъде убит с камъни“. Обвинителните им думи изсвистяват като камшик във въздуха, докато ръцете им стискат здраво прашните камъни. Жената простенва, просната върху прашната земя. Исус спокойно се навежда в пясъка и небрежно плъзва пръста си по него. Когато изправя глава, казва: „Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък по нея“. Той продължава да стои наведен, докато слуша как камъните един по един тупват в пясъка - доказателство, че онези, които някога са държали камъните себеправедно, са виновни и заслужават същото наказание, което така нетърпеливо желаят да наложат върху нея.
Жената, леко объркана и очакваща Исус да обяви греха ѝ, сега чака да види какво ще направи с нея.
„Къде са твоите обвинители?“ пита той.
„Отидоха си“, отговаря тя.
„Върви си и не съгрешавай повече!“
Жената си тръгва, разбирайки, 1) че не е единствената грешница, и 2), че Исус също не хвърля камък по нея.
Защо е от значение дали Исус хвърля камък по нея или не? Исус е единственият, който има правото да хвърли първия камък. Той е единственият без грях. Бидейки самият Бог в плът на земята, Исус е съвършен. Бидейки Бог, той има авторитета да прощава или осъжда греха. Той казва, че онзи, който е без грях, следва да хвърли първия камък. Това има двойно значение. Казвайки това, той изважда наяве греховете на обвинителите; но също така той е единственият без грях и въпреки това не я обвинява.
Исус е онзи, който казва: „Няма да те държа отговорна за това. Просто спри да съгрешаваш и съобрази живота си с мен!“. Аз също работех върху частта да не съгрешавам повече, но бях започнала да забравям истината, че ако Исус не ме обвинява, кой може да го направи? Никой. Не е нужно животът да бъде път към „килиите на затворниците, осъдени на смърт“. Няма нужда да бъдем частично парализирани от очакваните болки и разочарования на живота. Можем да имаме надежда чрез Христос.
Взаимоотношението с Исус е лекарството за всяка болест на сърцето. В резултат на това, че е жив, той вдъхва живот в мен. Божията вярност и сигурността, че можем да му имаме пълно доверие, са чертите от характера му, които закрилят моята надежда. Бог ме остави да изпадна в неизлечима празнота, за да осъзная, че той е решението.
Продължавах да се боря и с начина, по който изглеждах физически. Все още се мъчех да повярвам, че Бог ме обича безусловно. В сърцето си опростих израза до: „Бог ме обича, независимо какво се случва“. Не бях схванала това напълно. Ужасно много се страхувах да не напълнея отново. Все още не ядях, защото не ми харесваха допълнителните 11 килограма, които бях качила, след като спрях да вземам амфетамини.
Продължавах да пуша цигари. Разбрах, че ако спра всичко наведнъж, може да умра, защото тялото ми беше изкючително зависимо от всичко това. Да си кажа истината, бях станала зависима от толкова много други неща, че наистина не знаех как да живея в зависимост от Бога.
И все пак, въпреки че животът все още беше мъчителен, за първи път живеех. Не само за днешния ден, но и за вечността с Бога - вместо с празнотата. AХА! Ето това е Богът, за когото хората говореха. Онзи, който се отказва от всичко, за да имаме изобилен живот, освободени от постоянната емоционална болка. Това е личността, с която искам да ви запозная. Тази личност, Исус Христос, ме държеше да не последвам цигарата си през прозореца. На всички, които желаят, той казва: „Елате при мен!“
Ако искате да разберете как можете да го познавате, отидете на: Как можем да познаваме Бог?.
| ► | Как мога да познавам Бог? |
| ► | Имам въпрос… |
